Жизненият цикъл на човек преминава през раждане, живот и смърт. Този цикъл се характеризира с две основни състояния на здраве и болест. Нарушението на нормалната жизнена дейност на организма, било то телесна или душевна, наричаме болест или липса на здраве. Състоянието на болест поставя човек в позиция да има нужда от подкрепа или помощ за да възобнови нормалната жизнена дейност на организма си необходима за съществуването му. Напредъкът на медицината и технологиите в последното столетие увеличава чувствително средната продължителност на живот, както на здрави индивиди така и на тези с хронични и тежки заболявания, което от своя страна довежда до необходимостта хората да полагат грижи за тези с нарушено здраве. Обществото отговаря на тази нужда със сформиране на различни служби и организации във всички сфери: здравни, социални, образователни, икономически и т.н., но въпреки всичко това основната тежест пада върху семейството на всеки един не здрав индивид.
Традиционно семейството се разглежда като първична социална група, в която се раждаме и от която сме зависими за отглеждане и социализация. „Незаменима среда за човешки живот“ (И. Иванов „Семейна педагогика“). За повечето хора понятието семейство включва в себе си няколко поколения и обхваща нашите минали, сегашни и бъдещи взаимоотношения. Дали запазваме или не физическия контакт със семействата си, тези връзки продължават да ни влияят и ограничават, вътрешно и външно, в хода на нашето развитие. Към тези връзки се обръщаме за физическа и психологическа защита, когато се сблъскаме със стресиращи преживявания. Именно тези връзки правят семейството потърпевшо от заболяването на някой свой член, респективно отговорно и ангажирано за неговото възстановяване или поддържаща терапия по време на болестта.
В книгата си „Как да работим с хроничната болест“ Дж. Алтшулер условно разделя понятието „болест“ на: заболяване, болест и боледуване. „Заболяване“ автора отнася до обективна биологическа абнормност, промени в тялото, които лекарят лекува. „Болест“ отпраща към по-субективните преживявания на заболяването, към чувствата, свързани с промените в телесното функциониране. „Боледуване“ се отнася до социалните и функционалните последици на заболяването или болестта, както и до ролята, чието поемане се оправдава посредством заболяването или болестта. Така фокусът варира от тялото (заболяване) към индивидуалното преживяване (болест) и до нивото на обществото (боледуване). Семейството играе важна роля при конструирането на вярванията и очакванията, които имаме към здравето и болестта: как дефинираме симптомите, периода на боледуване и акцентите му, какво казваме за физическото си състояние, решението да потърсим помощ и начина на възприемане на медицинските служби и грижите предлагани от тях. По тази причина семейството не е само сбор от индивиди, а представлява група, чиито членове си упражняват взаимно влияние.
Настъпването на болест повлиява разнообразни аспекти от семейния живот. Колкото по-сериозно и тежко е заболяването, толкова по-голямо е бремето, което трябва да понесе семейството. Засягат се различни аспекти от семейния живот като емоции, работа, свободното време, финансовия статус, здравето, взаимоотношенията с разширеното семейство, приятелите и съседите, и дори чувството за контрол върху собствения живот. Съществува и гледна точка на учени, според която семейството е среда благоприятстваща развитието на различни заболявания. В този ред на мисли през 1957г. Джон Хоуелс след интензивна работа със семейства стига до следния извод: „В семейната психиатрия семейството не се разглежда като средата на болния. Семейната психиатрия приема цялото семейство като пациент, а болния като симптом на семейната психопатология“. Макар да няма безспорни доказателства за пряка връзка между физическото и психическо състояние на човек и науката да не е в състояние да посочи причините за много от заболяванията, безспорен е факта, че психиката играе основна роля при индивида що се отнася до съхранение на здравето. От тук опасността за здравите членове на семейната система, които следствие на болестта на свой близък и съпътстващите трудности по грижата за него се изправят пред реална опасност за собственото здраве. Д-р К. Л. Линдгрен е изучила „кариерите на полагащите грижи“. Изследването и разглежда етапите на процеса на оказване на грижи. Според нея те са три: етап на сблъсък, етап на понасянето и етап на излизането. При етапа на сблъсък, семейството за първи път разбира за диагнозата на своя близък и това е силен стрес за всички. Етапът на сблъсък се свързва със страх и объркване от настъпилата необходимост за тясно сътрудничество с лекари, посещение на болници, лечение и посещение на различни служби , пряко свързани със състоянието на близкия. Това е период, в който здравословното състояние на пациента е във фокуса на всички грижи и членовете на семейството трябва да отстъпят и да намерят начин за справяне със ситуацията. През този етап основна роля за семейството играе информацията за заболяването. Едва след като семейството се запознае подробно със същността на заболяването, начините за лечение и прогнозата за изхода от болестта, то придобива чувство за контрол над ситуацията. Етапа на понасянето е продължителен и представлява трудоемка фаза от процеса на оказване на грижи. През този етап от основно значение е всеки член на семейството да задели време за грижи за себе си, особено ако оказването на грижи за болния роднина надвишава вътрешните му ресурси. Този период е с продължителност в зависимост от вида и тежестта на заболяването, а в случай на хронично или вродено състояние може да продължи до края на живота на нуждаещия се от грижи. Етапа на излизането се характеризира с приключване или намаляване на оказваните грижи. В зависимост от „края“ могат да настъпят различни емоционални състояния, през които всеки преминава според собствените си разбирания.
Трудностите, възникващи през отделните три етапа на оказване на грижа извикват необходимостта от предоставяне на специализирана терапевтична помощ за семейства, преминаващи през такъв период в живота си. Условно терапевтичния процес може да бъде разделен на три основни сегмента: организиране на терапевтичния процес, ролята на терапевта и същинска терапевтична работа. Организацията включва в себе си всички процеси на подготовка за оказване на необходимата помощ. В този сегмент се взимат под внимание всички звена участващи в терапевтичния процес като се изгражда връзка между отделните специалисти за да може терапията да постигне максимални резултати. Процеса на взаимовръзка между отделните специалисти е наречен пренасочване. През този процес е изключително важно семейството да бъде подробно информирано за намерението на специалиста за осъществяване на пренасочване както и за мотивите на това пренасочване. Това дава увереност на членовете на семейството, като им позволява да запазят усещането си за контрол и адекватна грижа за близкия. Пренасочването се осъществява в случаи когато даден специалист (лекуващ лекар, социален работник) прецени, че семейството има нужда от допълнителна помощ (психотерапевтична, медицинска) или самия болен има нужда от консултация със специалист, което би имало положителен ефект върху лечението. След осъществяване на пренасочването се определят условията на работа между отделните специалисти. Поставят се условия за разположение на специалиста и време за въздействие на отделните специалисти. При какви условия ще се извършва терапевтичния процес , дали ще е регулярен или само в периоди на криза. Фиксира се време за различните терапии, така че никой от специалистите да не пречи на работата на друг. Определя се мястото за извършването на терапевтичната помощ т. е. дали ще се осъществява в рамките на болничното заведение или извън него. Повдига се въпросът за присъствие на сесиите. Препоръчително е при първоначална сесия присъствие на максимално много представители на семейството на болния. Преценяване за индивидуална или фамилна работа.
Ролята на терапевта се структурира предимно около облекчаване на душевното състояние и предизвикване на лечебен ефект. Неговата роля може да бъде психотерапевтична, възпитателна или да служи като медиатор между отделните специалисти. Негово задължение е да влезе в ролята на слушащ, за да установи как болестта се отразява на болния и отделните членове на семейството вътре в него и в общуването с околните, какво отражение дава болестта на ежедневния живот. На основата на пренасочването и първоначалните сесии, терапевта изгражда хипотеза за дилемите на семейството. Той е този, който преценява формата на терапия подходяща за конкретното семейство и е в негово правомощие да приобщи или пренасочи семейството към друг специалист. На база информацията, която получава по време на сесиите и първоначалната медицинска информация терапевта изгражда терапевтична линия на поведение и провеждане на терапия съобразена с индивидуалните нужди на семейството от една страна като система и отделните членове, първо като част от системата и второ като индивидуални личности.
Същинската терапевтична работа има за цел да създаде контекст, в който да бъде изследвано въздействието на болестта по един относително фокусиран начин, където някой от надигащите се страхове, болка и гняв да бъдат чути и споделени и където членовете на семейството ще имат възможност да преценят как се справят с диктата на болестта. Няма установен ред за провеждане на терапията. Той се определя от индивидуалните нужди на конкретното семейство. Има обаче аспекти, които е важно да бъдат засегнати и те обхващат изясняването на събитията около болестта, помощ за семейството при балансиране между развитието на болестта и потребностите в отделните етапи, възприемане на болестта като лично, а не професионално събитие. Този процес се извършва по време на споделяне на историята на болестта така както всеки един от членовете на семейството я разбира и възприема. Необходимо е също така задълбочено проучване на миналите динамики в семейството преди настъпването на болестта. Това дава насоки за изграждане на стабилна основа за въздействие върху членовете на семейството и спомага за забавяне на емоционалните процеси при всеки един от членовете на семейството. Това е от особено значение заради възникващия рационален или ирационален страх от изхода на болестта, което води до една припряност в общуването между отделните членове. По време на терапията стриктно трябва да се съблюдава ролята на отделните членове в семейството като се следи да не се прекрачват границите на отделните членове, както и да не се поемат неприсъщи за отделните членове роли. Това е особено важно в случаи когато членове на семейство подтикват дете да поеме ролята на болния си родител или пък болно дете получава правомощия не характерни за възрастта му. Важна е също формулировката, която семейството дава за настъпването на болестта както и за самото и развитие. Периодичното предлагане на алтернативна гледна точка по темата дава възможност за снемане на вината генерирана от всеки член на семейството по време на различните етапи на болестта. Важен аспект по време на терапията е и преоткриване на ресурси за справяне със ситуацията, в която е поставено семейството. Това е от особено значение в случаите на продължително и тежко боледуване. Разговорите за загубите и печалбите от болестта са също важен аспект, спомагащ за справяне с последиците от заболяването. Темата за бъдещето на семейството също не бива да бъде пренебрегвана, тъй като тя дава основа за надежда за превъзмогване на настоящите трудности. Накрая, но основно по значение е съблюдаване и подобряване на комуникацията както между отделните членове на семейството така и със самият терапевт и останалите специалисти участващи в процеса на лекуване. Добрата комуникация осигурява възможност за успешно дефиниране и разрешаване на възникващите трудности съпътстващи боледуването.
Болестта сблъсква специалистите с хора, изправени пред загуба, несигурност и неяснота в живота си и оказва влияние на взаимоотношенията във семейството и обществото. Всеки специалист има област, в която може да действа автономно и друга, където има ограничения. Участието на много медицински и немедицински специалисти в грижите за болния предполага, че хора работещи заедно имат различна степен на отговорност и статус. Всяка професионална група се различава в очакванията си за взаимодействията със семейството. Ролята на семейния терапевт е да помогне на болния и неговото семейство да премине възможно най-леко през този тежък в емоционално отношение период като спомогне за възстановяване или създаване на здравословна семейна среда така необходима за здравословното съществуване на всеки член на семейството в частност и член на обществото като цяло.
Автор: Виктория Пандурова
Използвана литература:
Алтшулер, Дж. Как да работим с хроничната болест. Семеен подход., 1997г.
Брадшоу, Дж. Тайните на семейството.,2002г.
Иванов, Ив. Семейна педагогика., 1998г.
Картър, Р. С любов към психично болния.
Пътеводител за семейства, приятели и полагащи грижи., 2002г.
Петров, Ив. Психогенно влияние в семейството. – Специална педагогика март, 2010г.
|
