Стреса и по – скоро хроничния стрес като фактор на влияние върху личността на човек се изследва задълбочено от редица автори още от средновековието. Информация за патогенното му влияние има във всички народи и култури. Още в дълбока древност хората формират ритуали и традиции за преодоляване на психичните травми след смърт на близки роднини и приятели, раздяла с любимия човек, поход на война и пр.
В наше време понятието „стрес“ се разглежда от няколко гледни точки. Стресът като събитие, възникващо като ситуативен или постоянен феномен, причинен от най-различни събития, при които има психично напрежение се нарича стресор. Стресът като реакция т.е. когато се появява като отговор на определени събития се нарича стресова реакция, стресова емоция или стресово преживяване. Стресът като промеждутъчен процес или състояние, възникващо на прехода от събитието към реакцията. И накрая, но не на последно място стресът като процес на взаимодействие на човека със заобикалящата го действителност. От тази гледна точка стресът не се разглежда като статично явление, а като динамично събитие, което протича в постоянна и реципрочна взаимовръзка между индивида и окръжаващата среда (Ив. Петров, 2013).
При диференцирането на понятието, което сам въвежда през 1936 г, Х. Селие говори за стрес и дистрес (Ив. Петров, 2013). Според него стресът е състояние, в което се намира организмът, когато е заплашен от нарушаване на равновесието, под въздействието на стресор или ситуации на опасност. Дистресът описва психични състояния и процеси, при които съществува тежък дисбаланс между усилията за решаването на даден проблем и ресурсите на личността, като в случая ресурсите са със скромен капацитет или отсъстват. Селие разделя 3 стадия в развитието на стреса на първо място тревожна реакция, която се изразява в мобилизиране на всички ресурси в човешкия организъм, на второ място стадий на устойчивост, при който организмът се справя успешно със стресорите и се наблюдава повишена стресоустойчивост и трети стадии този на изтощение като следствие на ситуации, при които стресорите не могат да бъдат отстранени продължително време.
Стресът и влиянието му върху човешката психика и поведение се изследва от различни страни в опит да се дефинира точно въздействието на хроничния стрес. В литературата последствията от хроничния стрес се разглеждат предимно от гледна точка на професионалната дейност на човека или в ситуациите на екстремални условия. Едва в последните години се появяват по - задълбочени и продължителни изследвания и анализ на съществуващия хроничен стрес в семействата на лица със заболявания и увреждания.Пример за такива изследвания са тези на Джени Алтшулер („Как да работим с хроничната болест“ ,1997) и публикации на Ив. Петров който описва така наречения родителски стрес, който се превръща в хроничен. В литературата са описани изследвания, свързани с възникването на психическата травма у родителите като следствие от присъствието на деца и възрастни с нарушения в развитието и заболявания в семейството. Според една обобщена дефиниция „психичната травма представлява ярко емоционално състояние и форма на активност, които възникват в случаите, при които субектът не може да реализира водещите си жизнени мотиви, тотално се променя ценностната му система и възникват фактори, които налагат цялостно преосмисляне на личностното съществуване“ (Ив. Петров, 2013).
Настъпването на болест повлиява разнообразни аспекти от семейния живот. Колкото по-сериозно и тежко е заболяването, толкова по-голямо е бремето, което трябва да понесе семейството. Засягат се различни аспекти от семейния живот като емоции, работа, свободното време, финансовия статус, здравето, взаимоотношенията с разширеното семейство, приятелите и съседите, и дори чувството за контрол върху собствения живот. Съществува и гледна точка на учени, според която семейството е среда благоприятстваща развитието на различни заболявания.
В изследването на Ив. Петров (2013) етапите през, който преминава семейството с болен член или такъв с увреждания са следните:
1. Стадий на стрес, вина, агресивно поведение или отричане на ситуацията. При този етап след първоначалния стрес от раждането на дете с увреждане или възникване на заболяване родителите „търсят" вината за случилото се в себе си, в лекарите или в другия партньор.В този най-труден етап се появява агресията, която може да бъде насочена не само към съпруга (или съпругата), а понякога и към детето, което не е „като другите". В най-крайните случаи може да се наблюдава отричане на заболяването, увреждането.
2.Стадий на съжаление и огорчение. На този етап родителите тъгуват за състоянието на детето си, но също така се наблюдават и първите прояви на отговорно поведение, свързано със задълженията им предвид възникналата ситуация.
3.Стадий на адаптация. През този период родителите окончателно приемат трудната ситуация и организират живота си съобразно изискванията, които се поставят от особеностите в развитието на детето с увреждания. Намаляват огорчението и обидата от случилото се, възниква интерес към дейности от периода преди възникване на заболяването или увреждането.
Независимо от стадиите, в които се намира засегнатото семейство, психичният статус на членовете му е изключително обременен. Съществуват проучвания, които доказват, че около 40% от майките на деца с увреждания изпитват силни негативни чувства в палитрата от дълбока вина, непълноценност, страх и срам до жестокост и суицидни намерения и опити (Ив. Петров, 2013). Раждането на такова дете и грижите около него променят социалните контакти на родителите, възниква и напрежение в отношенията между тях, което е възможно да доведе до развод при тези с брак или раздяла при родители, които съжителстват без брак.
От всичко това е видно, че цялата сложна и разнообразна картина, свързана с присъствието на дете с нервносоматично увреждане или хронично заболяване в семейството, изисква подходяща специализирана медицинска, психологическа или психотерапевтична намеса в засегнатото семейство. Първата стъпка при среща с такива родители е правилното диагностициране на равнището на стрес. При подобни изследвания (Ив. Петров 2013) откроява някои съществени факти:
1. При родителите се установяват много високи стойности на емоционалната дезорганизация на мисленето.
2. У родителите, особено тези на деца с тежки заболявания, се откриват ясни признаци на емоционална неустойчивост, лесно разстройване, безпокойство, невротични симптоми, хипохондрия, уморяемост, неустойчивост на интересите, бягство от отговорност (особено при мъжете), загуба на присъствие на духа.
3. При всички родители се отчитат високи равнища на чувство за вина, страхове, тревога, предчувствия за лошо развитие на събитията, самообвинения, неувереност в себе си, безпокойство, депресивност, потиснатост, плачливост, лесна ранимост, подвласност на настроения, болезнена впечатлителност, силно развито чувство за дълг, свръхчувствителност спрямо реакциите на околните, самота.
4. Продължителността на заболяването, тежките му прояви и липсата на бързи резултати от лечението удължават срока за адаптиране като в някои случаи не се стига изобщо до такова, на родителите към новата реалност.
Психотерапевтичната работа със семейства подложени на стрес заради заболяване на член на семейството е изключително положителна и препоръчителна за справяне със ситуацията, в която е попаднало семейството. При подобна семейна терапия се възстановяват в максимална степен отношенията преди настъпването на болестта или се изграждат нови здравословни модели на общуване.
Петров, Ив. Нарушения на комуникацията в семейството. Специална педагогика, 2013, кн.1.
Петров, Ив. Особености на семейните конфликти. Специална педагогика, 2014, кн.2.
Петров, Ив. Психогенно влияние в семейството. Специална педагогика, 2010, кн.1.
Петров, Ив. Фамилна психотерапия при деца с нервносоматични заболявания. Специална педагогика, 2001, кн. 3.
|
